**Глиганът – аватарът на статуквото**
Пролог: Лято на разпадането
Миналото лято, обществото бе свидетел на финалния етюд на едно управление, изградено не от принципи, а от интереси. Тази аморфна маса, приличаща на безформена медуза, се разпадна пред очите ни – и в този разпад се открои една фигура. Фигурата на човек, който не е водач, нито визионер, нито дори добър администратор. Това е Глиганът – архитектът на безправието, самозваният стожер на „реда“, който всъщност изгради царството на хаоса в Областният съвет на гр.Бургас
“Глиганът и насрещното движение”
Към онази дата, той беше попитан: „Г-н Глиган, ако всички коли карат срещу Вас, замислете се кой е в насрещното.“
Този простичък израз е може би най-точното описание на неговия манталитет. Той не е способен да се огледа, да приеме реалността, да коригира курсът.В неговият свят няма място за самокритика, има само вяра, че пътят е негов, а всички останали са нарушители.
В административното му присъствие няма нито сила, нито устойчивост, той действа с „твърдостта на прясно малеби“ – метафора, която сама по себе си е пародия. Няма гръбнак, няма принцип. Има само желание да се запази статуквото, да се удържи контролът над назначението, над комисиите и дребните зависимости.
Но именно тази липса на твърдост го превръща в опасност – защото там, където няма морал и правила, остава единствено глиганското поведение. Той преминава през всичко, тъпче, блъска, минава през хора и принципи, стига единствено до своето жълъдче – символа на малките лични облаги.Не спира, не гледа настрани, не се интересува от щети – просто минава през всичко.Целта е винаги една и съща – жълъдчето.Малко тривиално, но жизнено необходимо за него.За да стигне до жълъда, ще смачка принципи, хора, институции – каквото му попадне.Глиганът не строи, не създава, той само рови.
Глиганът и неговата свита превърнаха институционалния живот на Областния съвет на БФС – Бургас в провинциална оперета, в която правилата се сменят според интересът на деня.
Ето само няколко сцени от този театър:
• Съдия, който след ръководен от него мач, получава съвет от Глиганът да звънне на треньора, на загубилия отбор, за да му се извини, затова, че любимият отбор на г-н Глиганът е загубил, представете си. В света на Глиганът, дори резултатът от мача се превръща в лична отговорност на съдията.
• Делегати, бяха привиквани на „задължителни“ срещи в спортния комплекс „Славейков“ – присъствието е знак на лоялност, а отсъствието се наказва с лишаване от мачове.
• Съдии, с по 3,4 назначения на седмица, а един от 15 посещения е пропуснал веднъж – и веднага е изваден от списъка. Но други, “по-удобни“, въпреки отсъствията си, продължаваха да получават мачове, под зоркият му контрол.
• Комисии, в които влизат хора не по компетентност, а по удобство – без значение дали разбират от материята или не, само и единствено посочени от самият него.
– Една от най-големите подигравки беше, че назначенията на “неудобните делегати” не се решаваха от председателя на Спортно-техническата комисия, както е нормативно устанивения ред, а от самият него – диригентът на безправието! Това е пълен абсурд, но в царството на Глиганът, абсурдът е норма.
– След като съдиите си бяха събрали, около 7200лв. от членски внос, след заповед на Глиганът, подчертавам негова заповед, те буквално бяха принудени да ги похарчат за екипировка “Томи”, поради личните му пристрастия и любимият му отбор, на който президент по онова време е собственикът на фирма “Томи”. А имаше и други фирми с по- достойни условия, като Красико, Joma и т.н.
Около него комисии, делегати и съдии се въртят като спътници около звезда. Но тази „звезда“ не светеше – тя просто излъчваше гравитация. Всеки, който се отдалечи, рискува да бъде изхвърлен в междузвездния студ – без назначения, без ангажименти, без място в системата на ОС на БФС-Бургас.
Така той създаваше по онова време изкуствена вселена – малка, тъмна, но самодостатъчна. И всички са принудени да обикалят, докато Глигана им разпределя кислород под формата на мачове и други дребни облаги.
Глиганът и неговият партньор (човекът с колелото) по онова време, са истинските „аватари на статуквото“. Те са като стари шантонерки, които отдавна са загубили чар и глас, но продължават да стоят на сцената, защото никой не се осмелява да изгаси прожекторите. Тяхното присъствие е не артистично, а комично – пародия на власт, която се самоподдържаше, защото се страхуваше от алтернативата.
Епилог: Разпадът като освобождение
Историята на Глиганът не е история на лидерство, а на имитация.Господинът, който бранеше кампанията на сегашния Президент на БФС с цената на живота си и клетвите, че пред нас е застанал най-големия мъжкар – се отрече на мига, след като загуби облагите си.Това не е история на визия, а на оцеляване. Неговото управление е учебник по това как се възпроизвежда безправието – чрез страх, зависимости и малки услуги.
Но всеки театър на абсурда има своя финал. А когато завесата падне, публиката вече няма да помни ролите, а ще си спомня за неудобството, за фалшивите аплодисменти и за празнотата на сцената.
Глиганът може да вярва, че всички са в насрещното, но истината е проста: пътят, по който кара, е затворен, а движението е обърнато. И ако тогава, беше символ на статуквото, днес той е само бележка под линия – свидетелство за време, в което личният интерес бе над всичко, но и време, което се срина под тежестта на собствената си кухота.
“Из дневникът на един глиган”